По улиците

Дидие вървеше с отнесеното изражение на човек, който не е хапвал нищо от доста време, и в ума му се върти единствено идеята за храна, пък била тя и кучешка. Тя бе твърдо решена да изкара нещо днес, затова в едната си ръка носеше протрития калъф с цигулката. Не можеше да свири, където си пожелае, което беше жалко, но тя не искаше да се озове в ареста, затова се постара да намери място, което да не е напълно лишено от живот, но и където няма да бъде обезпокоена. Тя кимна на циганката, която ломотеше нещо неразбираемо и привикваше минувачите към себе си. Другата също й отвърна с кимване - Дидие не знаеше с какво се занимава, но явно бе жена от занаята на улицата и това веднага създаде колегиално отношение между двете. Ламарк беше сигурна, че ако изникне проблем, може да се обърне към нея, а циганката щеше да се отзове... стига това да й влизаше в интересите. Хората като нея винаги търсят ползата в цялата работа.
Дидие продължи да върви - именно от колегиално чувство трябваше да излезе от зоната на циганката, за да дойдат двете в повече за очите и ушите на обикновения минувач. Откри идеалното местенце пред една затворена пекарна, която явно не работеше в неделя, и седна на земята. Беше сигурна, че получава неодобрителни и преценяваши погледи, но беше решила да не им се дава. Докато се бореше с ципа на калъфа, който беше твърде стар и заяждаше, тя чу долитащият смях. Вдигна глава и видя някакво дете, около дванадесет годишно, което я сочеше и се смееше. Зад него седяха още две момчета, които само се подхилкваха, но нямаха смелост за нещо повече. Дидие изпусна сочна псувня и му показа среден пръст - тя далеч нямаше възпитанието на дама, а и смяташе, че към децата се отнасят с лека ръка. Момчето я погледна стъписано в първия момент, после се опомни като тартор на групата и се изплю, като й върна жеста с ръка. Сетне се обърна и хукна, следван от приятелите си, а Дидие остана да гледа гърбовете им с мрачна раздразненост.
Отново се захвана с калъфа, но опитите й останаха напразни и тя го побутна настрани раздразнена. Захлупи лице в шепите си и се разтресе в безсилие. Може би трябваше да си намери друго призвание - например да се върне при циганката и да я попита дали се нуждае от помощница...

Обърна се към другата, с намерението да я прогони и вероятно да й се развика, но нотката на загриженост в гласа на другата, я накара да спре. Дидие не получаваше загриженост. Никога. Това беше толкова сигурно, колкото и че ако завали, ще се намокри. Тя нямаше представа как да реагира на подобен род прояви, затова се отдръпна на една крачка разстояние, а очите й се взираха в асфалта, който изведнъж беше придобил къде-къде по-интересни качества от преди. Не беше свикнала да получава внимание, докато не свири, освен от мъжката част на населението, но този случай далеч не беше такъв.
Дидие се наведе да вземе цигулката си, която си остана неизвадена и процеди през зъби:
- Не знам, можеш ли?
Учтивата форма беше абсолютно ненужна според граматическите правила на французойката; тя никога не я използваше. Думите й може би прозвучаха твърде резки и груби, но това беше горе-долу единственият начин, по който общуваше с обикновените хора - бе така свикнала да я презират и осмиват, че и тя бе възприела този тип поведение.
- Махам се - рече Дидие и заобиколи непознатата. Все още се питаше дали циганката би я наела на "работа" или каквото там искаше. От опит глава не боли, нали така? Тя продължи надолу по улицата, откъдето беше дошла, но след няколко метра спря. Стъпките зад нея също спряха. Тя се обърна и видя, че странната непозната беше продължила да върви след нея. На лицето й нямаше омраза или подобните й чувства, затова Дидие въздъхна.
Някаква скрита частица на благосклонност се обади у нея.
- К'во ще кажеш за цигарка?