Гробищата

Свободно РП!

Париж. Градът на влюбените. Блян за толкова много заслепени хора.
Но не и за него. За него бе просто мястото, където започна всичко. Където се роди, където умря… и то само, за да се роди отново. Бе чувал, че човек не може да се раздели с корените си и явно това бе истина. Колкото и да се лута по света, където и да ходи, в крайна сметка отново се озова тук – в Париж.
Не може да се каже, че този факт го трогваше кой знае колко. През годините тези така сантиментални чувства, като носталгия и тъга по родното, бяха изчезнали. Така че сега, когато отново стъпваше в родния си град, сърцето му не трепваше, не усещаше вълнение, нито радост. Беше му безразлично.
Слънцето вече залязваше, когато Деймън Салватор излезе за своята “разходка”. Или поне така каза на иконома в имението си. Всъщност излизаше да ловува. Дългото пътуване бе изострило жаждата му, а той рядко си позволяваше да не я задоволява. Знаеше, че за един вампир е изключително важно да се храни нормално и редовно и точно това правеше. Но този път не бе вкусвал кръв от близо два дни, затова и ловът му протече малко по-различно. Обикновено, Салватор изпипваше всеки детайл около вечерята си. Избираше внимателно жертвата, точният начин на примамване, изпипваше до съвършенство самото убийство, прикриваше следите си перфектно. Ловът за него бе изкуство.
Но не и в дни като този.
Вървейки по парижките улици той забеляза симпатично момиче. Вероятно на не повече от 25 години. Чернокоса, с висока и стройна фигура. Точно това невинно момиче беше новата жертва на вампира. Бавно се приближи до нея и без да губи излишно време й енергия, й въздейства. В главата на момичето отекна мекият му и нежен тон. Думите “Ела с мен” не звучаха като заповед, по-скоро като молба, която красавицата се почувства задължена да изпълни...
Няколко минути по-късно, Деймън излизаше от близката гора, внимателно изтривайки останалите капчици кръв от устните си. Но сега се появи нов проблем. Зачуди се какво да прави. Не му се ходеше по барове, бе прекалено уморен за това. Но не му се прибираше и вкъщи…
Е, реши да продължи разходката си.
Върна се в гората и продължи да навлиза в нея, ходеше бавно, оглеждаше всеки детайл около себе си. Нямаше как да пропусне и огромните порти на гробището, които сякаш го приветстваха. Какво по-добро място за почивка?
Докато се разхождаше измежду гробовете, оглеждаше надгробните плочи. Някои бяха запазени, други изпочупени… трети липсваха. Но един гроб му направи впечатление.
“Уилям Андерсън – любящ баща и съпруг” – пишеше върху плочата. Деймън прокара пръсти по надписа, внимателно опипвайки всяка буква. А след това се огледа. Мрамор. Целият гроб бе покрит с мрамор. Личеше си, че до скоро е поддържан и за него са полагани доста грижи, но изглежда от известно време бе занемарен. Цветята във вазата бяха увехнали, свещите отдавна изгорели.
- И теб са забравили, а? – промърмори вампирът и седна върху гроба, облягайки глава на плочата.
- Е, приятелю, тази вечер ти ще ми правиш компания. – въздъхна и затвори очи, наслаждавайки се на тишината и спокойствието на това място.

Единственото, което се чуваше, беше тракането на ритмични токове, високи поне осем сантиметра, правейки илюзията, че дългите крака на Катрин Боуен бяха с осем сантиметра по-дълги. и определено се получаваше. Прилепналите черни панталони тип цигара перфектно допълваха представата, а вталената блуза с изрязано деколте... е, да кажем, че тя правеше картинката по-приятна за мъжкото око. Но нали все пак това беше целта на госпожица Боуен? Хах, цел ли казах? Определено не беше цел и никога не е била, защото мъжете просто бяха в краката ѝ, дори и да не използваше дарбата си.
Днес май беше ден за забавление или по-скоро вечер. Имаше нуждата да направи нещо, което определено не е по стила ѝ. Нещо, което не би направила всеки ден. Да не кажа никога. Докато стоеше във всекидневната си, Катрин видя на малката масичка една стара снимка на нея и ... може би единственият човек, на който е разчитала някога, а именно вещицата, която ѝ беше помогнала в един от най-трудните моменти в живота ѝ, когато определено ловците на вампири щяха да я убият. Може би трябваше поне веднъж да почете паметта на жената, която бе дала живота си за мис Боуен. И това беше най-подходящото време.

Катрин никога не бе правила подобно нещо. Никога не се беше чувствата така... виновна. Сякаш нещо в сърцето ѝ плачеше. Тя съжаляваше. Наистина съжаляваше. За миг забрави за перфектната си магнетична външност, за това в каква кучка се беше превърнала през последните триста години или пък за това кой точно от всички кандидати на опашката да е новата ѝ играчка за два-три дни. За точно един момент забрави, че тя беше Катрин Боуен. Миналото я зовеше. Започна да си спомня отминали факти, за които дори не се беше замисляла. Не се беше замисляла за Деймън. Та нали точно тя беше тази, която буквално го уби? Наказа го до живот с това да е вампир, а не искаше. Искаше просто да му помогне, защото някъде дълбоко в сърцето ѝ... беше я грижа за него. Не искаше просто ей така да сложи край на живота му. Затова и несъзнателно до превърна във вампир. И съжаляваше. Съжаляваше. Съжаляваше, по дяволите, не искаше да става така. Не го беше виждала от 364 години. Дори не знаеше дали е жив и дали е претърпял промяната.
Боуен вървеше. Не тичаше. Нямаше бърза работа. Вървеше с нормални човешки крачки, с бавно темпо през гората. Колкото по-навътре отиваше, толкова по-тъмно и необятно ставаше. Но нали точно тя беше тази, от която се страхуваха всички? Тъй че нямаше причина защо тя да се тревожи. Очите ѝ бяха безчувствени, но не както попринцип, ами... безчувствени. Беше забила поглед в земята. Гробищата бяха почти накрая на тъмната гора. Когато стигна голямата железна порта, Катрин надуши странно позната миризма. Не, определено не беше човешка. Тук имаше някой. За миг, тя похлупи лице в шепите си, опитвайки да се абстрахира от всички мисли, които я бяха сполетяли. Тъмнокоската видя някой, определено мъж, седящ на нечий гроб. Този някой беше... о, не. Невъзможно.
- Кой е там ? - това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като въпрос.
Когато мъжът се обърна... се оказа Деймън. Зениците на красавицата се разшириха.
Ето ти, Катрин, нали толкова искаше да си спомниш миналото?

***
дрехи: клик.

Тишина. Тишина… и пак тишина.
Деймън продължаваше да лежи на гроба на непознатия, ритмично потропваше с крак, а мислите му се рееха. Искаше спокойствие и успя да го намери. Как не се бе сетил по-рано, че именно гробището е мястото, което хората отбягваха. На тях може би им се струваше страховито, но вампирът не го възприемаше като такова. Деймън се чувстваше странно спокоен тук, сякаш цялата негативна енергия, която бе събрал, просто изчезваше. Изпаряваше се с всяко потропване на крака му.
Чуваше как вятъра се спира в клоните на високите дървета, ограждащи гробището. Подухваше съвсем леко, но ехото от тихото място, караше звука да изглежда някак зловещо. Но на Деймън му допадаше. Някъде в далечината долавяше и лаят на кучета. Вероятно бездомни, с каквито беше пълно в покрайнините на Париж. Преброи пет, дори шест.
Интересно занимание си бе намерил, но тъй като го успокояваше, дори не се замисляше колко налудничаво изглежда от страни. А и не го интересуваше особено. И без това тук нямаше кой да го види.
Продължи да се ослушва. Вятъра, кучетата, човешкия глас, от къщите в близост до гората… и един странен звук. Долавяше потропването на токчета. Приближаваха се.
Трак-трак-трак…
Всеки следващ звук бе по-силен от предишния. Момичето ходеше бавно… много скоро Деймън щеше да долови и миризмата й.
Миризмата й… това му се стори някак странно познато. Но не успя да направи връзката веднага. Мозъка му започна да прехвърля спомените един по един. Къде бе срещал тази миризма преди… къде?
- Кой е там ?
Гласът й отекна в съзнанието му, прониза тялото му. Ето, защо не позна миризмата й веднага. Последно я усети,когато бе човек, но все пак се бе запечатала някъде дълбоко из спомените му.
Катрин Боуен.
Само при мисълта за нея тялото му се вцепени. Всеки един мускул се стегна, но въпреки това не помръдна от мястото си. Бавно надигна глава и я погледна. Шока и изненадата, които се четяха в очите й го накараха да се усмихне. Трябваше да запази самообладание. Трябваше да й покаже, че вече не е онзи човек, който тя познаваше и с който си играеше.
- Госпожице Боуен. – гласът му звучеше развеселено.
– Защо задавате въпроси, чиито отговор вече знаете?
Погледа му срещна нейния, след като се надигна от мястото си. Докато тя беше шокирана от гледката, неговите очи останаха все така безизразни и студени.

And now I feel like, oh, you're the reason why I'm thinking
I don't wanna smoke all these cigarettes no more
I guess this is what I get for wishful thinking
I should've never let you into my door.

Деймън се изправи, а очите на Катрин започнаха да шарят по тялото му. Не можеше, не можеше да е възможно.
Т о й б е ш е ж и в.
Трите думи, десетте букви и четирите срички продължаваха да кънтят в съзнанието ѝ. Несъзнателно, тя се беше измъчвала през всичките тези години. А сега, виждайки го тук, стоящ на сантиметри от нея... олекна ѝ. Камък падна от сърцето ѝ. Но може би Деймън я мразеше. Ненавиждаше. Най-вероятно, когато е разбрал в какво всъщност се е превърнал, той я е проклинал. Но Катрин не беше от хората, които ще стоят и ще плачат. Не беше от тези, които ги боли да казват "сбогом". Но тя е бягала през цялото това време и ето защо се чувства така, затова е в това състояние. Искаше ѝ се да заплаче, но Катрин Боуен никога не плаче и никога не е плакала.
Деймън стоеше все така неподвижен. Очите му бяха студени, но все така дълбоки и сини, в които можеш да се вглеждаш с часове без да ти омръзне. Чертите му бяха правилни и остри, косата - небрежно разрошена, а усмивката му - наивна и лукава. Личеше си, че е самовлюбен и не се притесняваше да го показва. Имаше голямо самочувствие. Толкова много приличаше на Катрин. Толкова болезнено много. Сякаш освен кръвта, която беше погълнал, беше приел и качествата ѝ.
Но не и в момента. Тази вампирка, която стоеше там, беше различна. Беше тази госпожица Боуен, която никой никога не беше виждал, кяото бе подтискана през годините и почти изчезнала. Но явно не съвсем.
Беше настъпила една гробна тишина в буквалния смисъл на думата. Докато звънкият ангелски глас на Катрин не я прекрати.
- Променил си се. Вече не си онзи Деймън, когото позвавах.
Гласът ѝ беше дързък, самоуверен, надменен дори с нотка натрапчивост. Всеки можеше да свали шапка на това, което се случи преди малко с нея - от напълно объркана в това, което се беше случило, тотално излязла от кожата си, красавицата отново беше себе си. Възвръщаше се. Но най-интересното беше, че и Катрин не беше онази, която господин Салватор познаваше. Но това тепърва предстоеше да се разбере. Имаше толкова много въпроси, чиито отговори може би нямаше да се разберат днес. А най-вероятното беше никога да не излязат наяве. И Катрин беше с ясната представа, че може би никога повече нямаше да види Деймън. Но това беше животът - несправедлив.

Интересно как в един миг може да настъпи пълен обрат. Ако до преди секунди Деймън се наслаждаваше на тишината, то сега тя му се струваше неловка. Отчаяно искаше Катрин да каже нещо, отново да чуе гласа й. Този ангелски глас, който го контролираше напълно, докато беше човек…
Салватор се изправи и направи няколко крачки към момичето. Шока в очите й все още се четеше. Вампирът бавно плъзна погледа си по тялото й. Все същите дълги, изящни крака, които се изглеждаха още по-дълги. Вероятно заради обувките. Прилепналите дънки я правеха дори по-секси. Блузата, перфектно очертаваща формите й… с малко повече усилие успя да си спомни и всяка мъничка извивка на тялото й.
Все още не можеше да повярва на очите си, но се опитваше да го прикрива. Катрин Боуен – жива… от плът и кръв, стояща точно пред него, в едно затънтено гробище, в покрайнините на Париж. Наистина не беше за вярване и ако всичко около него не му подсказваше, че е истина, би си помислил, че сънува.
Очите му отново срещнаха нейните и можеше да се закълне, че за няколко кратки секунди видя в тях колебание… Да, точно така, колебание. Но Катрин беше перфектна актриса и побърза да заличи всички следи, като в погледа, така и в поведението си.
Високомерна и арогантна. Не се беше променила много. Може би през годините само бе засилила това излъчване. Продължаваше трескаво да изучава лицето й, когато отново чу гласа й.
- Онзи Деймън? До колкото си спомням онзи Деймън умря. – по лицето му пробягна усмивка.
- Ти го уби. Или спомените ми ме лъжат?

I know it's been a while
But I'm glad you came
And I've been thinking 'bout
How you say my name
You got my body spinning
Like a hurricane.

Хах, на това ли щяха да си играят? Щеше да е приказка без край, ако само започнеха. Е, Деймън току-що го направи. Убийството на Деймън повече не ѝ беше болна тема. Не и сега. И никога нямаше да бъде, защото нямаше причина да съжалява за нещо, което беше свършено. Край. Човек не може да се върне назад, за да го поправи и единственото, което му остава е да гледа напред, към бъдещето.
Катрин познаваше Деймън по-добре, отколкото той си мислеше. Нямаше и представа, че разбираше всичко за него още от първия поглед. Всичко беше изписано на лицето му - самоуверен, амбициозен, истински чаровник и разбивач на женските сърца. Единственото сърце, което нямаше никога да разбие, беше това на госпожица Боуен. Въпреки че тя винаги го беше обичала, нямаше да направи тази грешка отново... но май беше прекалено късно. Тайничко нейното сърце е принадлежало на него. Точно на него.
- Не беше ли именно ти този, който искаше да се превърне в това, което си в момента? - каза красавицата и го обходи с поглед от глава до пети. Не че би се оплакала от външния му вид, напротив даже.
-Сега разбираш ли от какво те предпазвах толкова дълго време?
Да, тя наистина го предпазваше. Предпазваше го от вечния живот, който със сигурност вече е намразил. Но дали изпитва същото и към Катрин? Разбира се, тя много бързо можеше да го накара да си промени мнението само с един поглед, но просто вече никога няма да го приема като господин Салватор, който е буквално нейната играчка, с която само се забавлява. Ще го приема като Деймън, за когото ѝ пука. Истина е. За първи път в живота ѝ някой наистина я интересува.
Но дали Деймън я приемаше като тази, която го е превърнала във вампир и е съсипала цялото му съществуване или като тази, която е изпълнила най-съквореното му желание и най-вече - спасила е живота му. Да, и преди малко ви казах, че има страшно много въпроси, чиито отговори може би никога няма да излязат наяве. До сега можеше да си е тръгнала, но имаше нещо, която задържаше Катрин тук.
Точно тук и точно сега. И не смяташе да го оставя.

Тя не разбираше.
В думите на Деймън нямаше упрек, тя нямаше нужда да му повтаря, че избора е бил само негов. Никога, дори за секунда през целия си живот, той не я упрекна, защото го превърна във вампир. Напротив, трябваше да й е благодарен, че го е направила. Все пак изпълни най-голямото му желание. В онези години подбудите му бяха малко по-различни и в началото му бе ужасно трудно да се справя с новия си живот сам, но щом се научи, щом веднъж вкуси от удоволствията, които новата му същност, дори за миг не съжали за промяната. Дори напротив. С всеки изминал ден той се радваше все повече, че е срещнал Катрин, защото въпреки че разби сърцето му, му даде и най-големият подарък.
- Ама разбира се. Къде са ми обноските? Благодаря ви, госпожице Боуен. Благодаря, че ме променихте. – каза почти през смях.
Вероятно наистина би й бил благодарен, ако яростта от стореното от нея не взимаше връх. Мразеше я, защото го остави. Мразеше я, защото унищожи едничкия му опит да обича някого… Интересно бе как за три века болката се превърна в омраза, а омразата в безразличие. С течение на годините не намираше смисъл да таи толкова дълбоки чувства към един спомен от миналото. А и беше прекалено трудно да посрещне истината. А именно, че тя си остана единствената му любов и щеше завинаги да бъде такава.
Между тях отново настъпи тишина и вместо да я наруши, Деймън просто й обърна гръб и се върна на гроба, върху който беше легнал преди момичето да се появи. Отново се настани отгоре му и облегна главата си на плочата. Не искаше да показва по никакъв начин, че присъствието на Катрин го притеснява или му влияе.
- Никога не съм те молил да ме предпазваш. – промълви вампирът след още няколко секунди.
– Бях наясно с избора си и ако не беше ти, щях да намеря друг, който да ме превърне… или да ме убие. Не се обвинявай за нещо, за което аз не те виня. – усмихна се едва доловимо.
- Но стига толкова за мен. Какво търсиш на гробището? Повече ти подхожда някое претъпкано, изискано място. Пълно с мъже, които пълзят в краката ти.

Наистина ли се правеше на интересен?
Много жалко, защото беше привлякъл вниманието на Катрин още преди 364 години и сега не правеше абсолютно нищо - само и единствено я забавляваше още повече. Чудеше се дали да признае причината за идването си. Но щеше. Щеше да каже истината. Стига толкова лъжи.
- Дойдох, защото ме хвана носталгията и съжалението. Като казах съжаление - голямо съвпадение е станало, а? - зададе въпроса си тя, на който беше ясно, че няма да има отговор. Усмихна се.
Беше се променил доста, но това го констатира още в началото, когато го видя. Красавицата се доближи до него и седна, гледайки го в очите. Тези дълбоки, страшно красиви сини очи, които я бяха накарали да се влюби в него преди толкова много време.
Но не го е осъзнавала. Всичко, което искаше тогава, беше забавление. И го получи, защото тя винаги получава това, което иска. Но дали Деймън е бил влюбен в нея? Дали всичко е било заради хипнозата?
- Обичал ли си ме някога? - сякаш устата ѝ беше по-бърза от разума. Но се чувстваше длъжна да го попита, защото ако не го... е, само щеше да се тормози.
Катрин започна да се доближава към Деймън, усещайки ледения му дъх, който караше кожата ѝ да настръхва. Разстоянието се скъсяваше, а липсваше само едно - отговорът.
Отговорът, който... не че щеше да реши съдбата и бъдещето, но просто касаеше Катрин прекалено много. А тя определено не приема отговор "не". Но този път май щеше да се наложи да го чуе. Беше си виновна сама на себе си - тя беше подредила живота си така - щеше да си търпи и последствията.