Бела МакФлай

Заглавие: Бела МакФлай Нед Юли 17, 2011 11:34 pm

Всеки човек си има име. Не че тя е точно човек, де. Е, да, но прилича на такъв.
Изабела – Анабел МакФлай. Така се казваше тя. Странно име, ще кажете. И аз мисля така. Като малка винаги е питала майка си защо я е кръстила така, а нейният отговор гласял, че ѝ харесвали и двете имена и не могла да реши. Тогава баща ѝ дал предложението да ги обединят, което и направили. Естествено, никой не я нарича Изабела – Анабел. Да ви кажа, странно е да излезеш за училище и в края на улицата да чуеш как майка ти, от другия край, крещи “Изабела – Анабеел! ... “ Така получи прозвището Бела.

Не е важно на колко си, а на колко се чувстваш. Хубаво е, че не сме устроени да изглеждаме на колкото се чувстваме, защото да ви призная, Бела не се чувства особено млада. Привидните й години са около 19, но е родена много преди това, когато нищо не е било такова, каквото е сега. Месецът е юни, датата е 17ти, а годината... ех, длъжна ли съм да казвам? Уф, добре – 1894. Не е преди Христа, колкото и да ви се иска. Сметнахте ли вече? Е, от мен да мине, няма да ви мъча повече. Истинските й години наброяват 117.

Бела МакФлай Selena%20Gomez

Външния вид е само повърхностната “опаковка”. Нейната опаковка не е нищо особено, въпреки че доста хора, и не-хора, я смятат за красавица. Ако и вие приличахте на нея и вас щяха да смятат за красиви.
Има шоколадово-кафяви очи, много топли и нежни. Те всъщност само привидно са с този цвят. Сменят го според светлината и настроението ѝ, но по-често от светлината. Веднъж дори ги улови сини. Косата ѝ е тъмнокестенява, на едри къдрици. Понякога я оставя както си е, друг път я изправя. Често я постригва и си прави най-различни прически, та току-виж сте я срещнали на улицата и сте я подминали като пътен знак (в случай, че я познавате, де). Нещото, което харесва най-много у себе си, това е усмивката. Има прекрасна, заразителна усмивка и често я показва.
Висока е около 165 см и тежи приблизително 55 кг. Стои изправена, а не леко прегърбена, както повечето хора, за което трябва да е благодарна на майка си. С много мъки успява да я научи да стои така, спориха дълго, ноо накрая майката се налага и това е резултата. Кожата ѝ попринцип е бледа, но заради постоянното ѝ стоене под слънцето винаги е със загатващ лято загар.
Относно начина на обличане, не че има Бог знае какво да се каже, Бела е просто едно ярко петно в тълпата от хора... и не чак толкова хора. Обожава да се облича в ярки цветове и да е отрупана с дрънкулки. Въпреки любовта ѝ към дрънкащи джунджурийки, никога не е с прекалено много. Много смислено, няма що. Както и да е. Абсолютно никога не се гримира. Така де, освен в специални вечери, което го прави “почти никога”. Същото важи и за носенето на високи обувки.

Като цяло характера на Бела е като на две личности – хем така, хем иначе. Което до една степен ѝ е полезно, защото когато трябва да решава спор, може да погледне обективно и от двете спорещи страни и да изтъкне ползи и недостатъци. Трудно е обаче, когато трябва да реши нещо за себе си. Дали това, дали онова, дали третото, или пък петото. Не ѝ е лесно на момичето, но се справя все някак.
Винаги казва какво мисли и държи на мнението си, независимо от обстановката и хората, с които е. Доста е разсеяна, но в някои моменти е доста наблюдателна. Такива са й спасявали живота не-веднъж. Спори дори когато знае, че не е права. И е може би най-големия инат, който сте виждали. Също е и много упорита. Науми ли си нещо нищо и никой не може да я разубеди. Когато иска нещо, знае как да го постигне и не се спира, докато не го направи. Не обича да я съжаляват, но когато има нужда от помощ не я притеснява да каже. Въпреки това, тя рядко се нуждае от помощ.
През не-краткия си живот се е срещала с много и всякакви хора. Може да се държи като кучка, когато иска. За период от време се е държала така, но се промени. Предпочита да е мила и добричка, колкото и изтъркано да звучи.
Въпреки миловидният й вид и държание е много трудно да допусне някого до себе си. Изградила си е някакъв труднопробиваем защитен механизъм, който преценява всички в обкръжението на момичето и пропуска само тези, които заслужават, до вътрешността на душата ѝ.
По-горе споменахме разсеяност. Това е една от чертите на Бела, която тя изобщо не харесва, защото е изключителна рядкост да се съсредоточи в нещо. Никога не е внимавала, винаги забравя или губи нещо. Интересно как е останала жива толкова дълго време. Въпреки това обаче, когато трябва да свърши нещо важно, някак си налага да е сериозна и внимателна и винаги върши всичко усърдно, без нито една грешка.

Кайро, 16 юни 1894, 23:56

Прец целия ден бе валяло. Имаше и силен вятър. Един от малкото такива дни през годината. Пороят продължаваше и късно вечерта. Не бе спирал през целия ден, половината град бе наводнен. Всичко, за което можеха да мислят гражданите на града бе как да се спасят, докато бурята се уталожи. Никой не забелязваше, че в малка къща със светещи прозорци, във все още ненаводнената част, една жена, една майка се мъчеше. Чуваха се викове, писъци и стонове, но всички, които ги чуваха си мислеха, че тя просто се вайка как ще оцелеят. На никой не му бе минавало през ума, че не това може да е причината.
Около малкото легло, в бедната къщурка стояха двама души. Един мъж и един лекар. В другата стая сестрата на раждащата успокояваше около три-годишно момиченце, че майка му е добре и скоро ще може да я види. Момиченцето плачеше, сякаш без основание, но не знаеше какво точно се случва. То мислеше, че никога повече няма да види майка си, че тя ще умре. Не знаеше, че скоро ще се сдобие с братче, или може би сестричка.

Беше четвърт час след полунощ. Виковете в малкия дом бяха утихнали. Бурята също бе утихнала. Сякаш времето се радваше на новороденото момиченце, заедно с хората, присъствали на раждането му.

Лондон, 27 февруари 1905г.

- Знаеш, че трябва, Лусинда. Длъжен съм!
Жената седна на един от малкото столове в стаята и закри очите си с ръце. Не след дълго всички в къщата разбраха, че тя ридае.
- Знам, но ... – успя да промълви тя най-накрая.
Не можа да си довърши мисълта. Мъжът обаче я разбра. Двете деца надничаха из ъгъла на стаята и тихо подсмърчаха. Бяха чули цялата караница, но никоя не разбра за какво се караха родителите им.
Мъжът излезе.
Половин час по-късно двете момиченца се престрашиха, влязоха в стаята и се сгушиха в майка си. Така стояха почти цялата нощ. После малчуганите си легнаха, а майката остана да гледа през прозореца, търсейки с поглед съпруга си.
Чака го ден. Чака го два. Измина седмица. Децата не обелваха дума. Мислеха, че е заминал някъде и скоро ще се върне. Често го правеше, така че не бяха изплашени. Но жената беше. Тя знаеше, къде е той и защо е там. Знаеше, че е възможно да загине. Но не искаше да повярва, че е станало. Вярваше, че е жив. Вярваше, че ще се върне.

Париж, 17 юни, 1931г.

Момичето зави по улицата, забелязвайки момчето, което вървеше зад нея. Знаеше много добре кой е той. Но нямаше идея защо я следеше. Знаеше, че я следеше. Повечето не биха забелязали това, но тя не беше обикновена. Не приличаше на повечето. Изглеждаше по-красива от всички. Дори от малките, очарователни момиченца. А бе само на петнайсет. Привидно.
Повървя още малко и спря. Почака няколко минути и се обърна. Момчето я гледаше с недоумение и някак озадачено. Очевидно не очакваше да е забелязала, че върви след нея.
- Какво искаш? – попита тя.
Носеше бяла рокля до под коленете. Ръцете й бяха запълнени с пакети и не можа да жестикулира. Направи физиономия за нетърпение, въпреки че точно тогава бе по-търпелива от всякога.
- Нищо. – отвърна безизразно момчето.
Огледа я и се усмихна под мустак, въпреки че нямаше такъв. Тя забеляза това, но не показа, че го е направила. Точно в този момент наблюдателността й беше по-изострена. Виждаше всяко движение на хлапака и се чудеше какво искаше или какво щеше да направи. Момичето се завъртя и продължи по пътя си. Не след дълго си отбележи, че момчето още я следи. Наложи си този път да не се обръща, но не издържа.
- Виж! Не знам какво искаш, но спри да вървиш след мен!
- Може би не искам!
- А може би трябва.
- Може би няма.
- Може и да те накарам. – закани се тя.
Момчето се подсмихна и се завъртя в обратната посока, а момичето влезе през портата, която бе пред него. Майка й я посрещна на вратата. Тъмнокоската остави покупките си в кухнята, последвана от майка си.
- Бела. – каза жената. Изглеждаше уморена.
- Да, мамо. – отвърна момичето и двете седнаха една срещу друга.
- Трябва да ти кажа. Вече не си малко момиченце, трябва да знаеш. – жената спря, за да провери дали дъщеря й ще каже нещо, но след като не го направи, продължи. – Помниш ли, когато живеехме в Лондон. Ти и сестра ти бяхте малки момиченца. Къщата ни бе малка, нямахме възможности. – момичето само кимна – Една вечер аз и баща ви се карахме. После той излезе. – жената се просълзи, а девойката хвана ръката й.
Връхлетяха я спомени: силуета на мъж, излизащ през врата и този на жена, седяща и ридаеща. После видя как същата тази жена, всеки ден, в един и същи час, заставаше на прозореца и чакаше. Но този, който тя така настойчиво чакаше, така и не се появи. В следващия спомен отново видя жената. Седеше, превита от две и плачеше. От този ден нататък никога повече не застана пред прозореца.
– Трябва да ти кажа къде отиде баща ти в онази нощ и защо никога повече не се върна. Видях те с онова момче преди малко. Скъпа, ти си различна. Не си като останалите момичета на твоята възраст. Не изглеждаш като тях, забелязала си това, знам. Знам и че се чудиш каква е причината да изглеждаш на петнадесет, а да си на тридесет и седем. Бела, ти си ангел. – жената вдигна поглед да види реакцията на дъщеря си. Нищо. Девойката просто стоеше и гледаше майка си. Никаква емоция. Старицата продължи. – Виж, аз не съм вече първа младост и скоро ще удари и моят час. Дори това да разруши живота ти, ти трябва да знаеш каква си. Баща ти също беше ангел. Онази нощ имаше война, на която беше длъжен да отиде. Върнаха се малцина. Месец след заминаването му разбрах, че е загинал в битката. Скъпа, ще те разбера, ако не ми проговориш, че не съм ти казала до сега. Но моля те, не ме мрази. Не можех.
- Тя... – промълви девойката и се обърна към снимката на сестра си.
- Да. – отвърна простичко жената. Момичето се изправи и отиде в стаята си.

Рим, 1979г.

Високите обувки потропваха по паважените улици и създаваха усещането за поне няколко души. Но тя бе сама. Вървеше уверено. Нищо и никой не я интересуваше. Зави по една тъмна уличка, после в друга, след това в трета. Срещна един подпийнал мъж, който й подсвирна. Вече го бе отминала, но това не й пречеше да се върне нали?! Това й направи – върна се. Сви едната си ръка в юмрук и го заби в лицето на нещастника. Последва серия крошета, след което идиота падна на земята, хленчейки, а красавицата продължи пътя си.
Мразеше себе си. Мразеше това, че е ангел. Изглеждаше на 17, но бе далеч по-възрастна от това. Ако сега бе човек нямаше да прави това. Щеше да си седи вкъщи пред огнището и щеше да пие чай. Или може би вече щеше да е умряла. Кой знае!? Но тя не бе човек. Тя бе ангел. Енергия в човешки облик. Мразеше себе си. Мразеше всички.

Мадрид, 2000г.

- Бела, трябва!
- Не искам! Няма да се върна там! Тя съсипа живота ми. Собствената ми сестра дори не ми е казала, че е ангел. Че АЗ съм ангел! Няма да й простя! Не мога да й простя. Не мога ...
- Но тя е твоето семейство! Единственото, което е останало от твоето семейство. Трябва да отидеш. Заради себе си, не заради нея.
- Не искам да си спомням. Не искам нищо да ми напомня за онзи ден, в който разбрах защо съм такава. Защо баща ми ни изостави, къде е той сега. Не искам, не мога... – солените сълзи се стичаха по лицето на момичето и падаха на пода.
До нея стоеше братовчед й и я успокояваше. Изглеждаше млад, на около 22 години. Имаше тъмноруса коса и тъмни, дълбоки очи. Носеше камуфлажни дрехи, по които личаха засъхнали петна кал.
- Поне си помисли. Помисли какво е добре за теб. Мисли за себе си, не за другите. Ти си важната. Никой друг не може да ти помогне, единствено ти. – тя вдигна поглед и огледа изражението му. Бе унил, уморен, сякаш всеки миг ще се строполи. Защо действаше така на всички? Защо всички около нея изглеждаха уморени? Тя ли бе причината? Не искаше да причинява болка на никого. Не искаше никой друг да страда по нейна вина. Нямаше да го понесе.
- Добре. – каза му. Младежът живна. – Ще помисля. Обещавам. Наистина. – направи опит да се усмихне, но се получи само някаква грозна гримаса. Момчето обаче се усмихна. В изражението му вече нямаше и следа от умора. Бе бодър и весел.

- Е? – попита той, когато се срещнаха отново. Бяха минали няколко дни. Носеше бежов панталон и светлокафява тениска. Изглеждаше щастлив.
- Помислих. Ще пътувам! Ще пътувам, ще поживея и тогава ще се върна там. - изглеждаше доволна от решението си, а когато го сподели с него, той също изглеждаше доволен. – Благодаря ти, Бен! – прегърнаха се и се разделиха.

Париж, няколко години по-късно

Слезе от самолета и отиде в най-близкия хотел. Резервира си стая и извади част от нещата си. После излезе да разгледа града. Беше се променил много от последния път, когато бе тук. Обходи всяка улица, на която бе стъпвала преди. Всяка, без една. Искаше да я остави за най-накрая, но когато стигна до нея, спря. Не можа да направи и крачка повече. Стоя така като закована от порядъка на няколко минути, макар че й се сториха часове. Бе потънала в спомени. Една сълза капна на земята, заедно с капка дъжд. Момичето се съвзе и вдигна поглед към небето. Избърса с ръка очи и се върна в хотела.
Легна си рано, но не можа да заспи. Беше се върнала тук. На мястото, където всичко започна. Където разбра каква е. Където умря майка й. Където живееше сестра й. Бе пътувала. Бе пътувала много, из целия свят. Всичко бе тъй красиво, но нищо не бе по-красиво от Париж. Не знаеше защо се бе върнала.
Миг преди да заспи осъзна – бе се върнала, за да си спомни. За да открие коя е. За да намери мястото си в света.

Заглавие: Re: Бела МакФлай Пон Юли 18, 2011 9:50 am

Супер, одобрена си.